Роберто Адинолфи и непознатият български език
Роберто Адинолфи (Roberto Adinolfi, 1978) е учил български в Istituto Orientale Universitario в Неапол. Защитил е докторат на тема „Софроний Врачански и българското културно Възраждане между ХVIII и началото на ХIХ век”. Специализирал е в СУ „Св. Климент Охридски” и в БАН. Преводач (traduttore) е на Христо Смирненски и Светослав Минков, на Анжел Вагенщайн и Георги Данаилов. През 2008 издателство Voland публикува в негов превод романа на Алек Попов „Мисия Лондон”. Роберто Адинолфи е пестелив на думи и сдържан в оценките. Митко НОВКОВ го разпитва какво го е накарало да се захване с българската литература, култура, история.
В габровския Етър на срещата на преводачите от български език през 2008
Не може да има голям български поет, гласи един италиански афоризъм. Как тогава вие като италианец решихте да се заемете с български език?
– Честно казано, не познавам този афоризъм. Аз започнах да се занимавам със славянски езици, когато бях последната година в лицей. Беше от любопитство. Започнах сам да уча руски, по една стара руска граматика. Така реших да уча славянски езици в университета. Първият ми език беше руски. Трябваше да избера втори славянски език. Мислех за украински, но го нямаше в Неапол, където съм учил. Другият вариант беше български. България предизвикваше моя интерес, защото беше почти непозната за мен. Притежавах един италианско-български речник и видях, че има много общи думи между руски и български, така че за мене беше предизвикателство да се опитам да науча два толкова близки езика. Освен това ме интересуваше източноевропейската медиевистика. Освен гореспоменатите неща България беше част от най-ранните ми спомени: в първото ми пътешествие в чужбина минах през България, отивайки от Гърция до Югославия. След това отново съм ходил и в Гърция, и в Югославия преди избухването на войната, но не и в България, докато не станах студент. Макар че руският беше първият ми език, съм се занимавал по-задълбочено с български заради разни обстоятелства: да не забравяме, че за италианец беше много по-лесно да пътува в България, отколкото в Русия.
Афоризма знам от Умберто Еко, споменава го в книгата „Това не е краят на книгите“ („Ентусиаст”, превод Силвия Колева). Търсех автора и стигнах до
Еуженио Монтале. Мислех, че афоризмът е популярен, пък се оказа, че не е… Но ако го знаехте, щяхте ли пак да изберете българския?
– Ще проверя дали пък няма нещо аз да намеря за автора. Но въпреки него: да, пак бих избрал българския. Моите решения нямаше да бъдат повлияни от афоризми. Не бих могъл да изтъкна някакъв афоризъм за решението ми. Просто искам да се обръща повече внимание на една европейска държава, за която се знае малко, но която има голямо минало, особено през Средновековието, и сега е член на Европейския съюз. След като Румъния влезе в ЕС, започнаха да се появяват надписи, които говореха за „Нова европейска звезда”. Нямам нищо против, обаче почти никакво внимание не се обърна на България, влязла в Европа в същия ден, в който и Румъния.
Писали сте докторат върху българската литература?
– Да, темата е „Софроний Врачански и българското културно Възраждане между ХVIII и началото на ХIХ век”.
Има ли прилики между българското Възраждане и италианския Ренесанс? Или по-скоро прилича на италианското Рисорджименто?
– Ренесансът и Възраждането са много различни епохи, не бих ги съпоставил... А и въпросът с Рисорджименто е доста сложен. По-скоро могат да се съзрат някои – косвени! – връзки с европейското Просвещение, което има известно влияние върху гръцкия Diajwtismoz, който дава модели и образи на българското Възраждане. Diajwtismoz и Просвещение могат да се преведат с италианската дума Illuminismo – именно „просвещение”. В дисертацията си имам бележка: „За българското Възраждане може да се използва тази дума Illuminismо, като имаме предвид, че движението е повлияно от европейското Просвещение. Но не бива да забравяме, че става дума за явление, присъщо за балканската територия, което не може да бъде идентифицирано с Просвещението, разпространило се в останалата част на Европа и с което все пак съществуват значителни разлики.” Прочее един екземпляр на моята дисертация се намира в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.
А дали българската литература днес преживява период на Illuminismo?
– Има произведения, които могат да предизвикат интереса на публиката извън страната.
Кои са те?
– Честно казано, предпочитам да не спомена имена на автори.
Сравнете тогава българската литература от времето на Софроний и днешната. Какво вижда един поглед отвън? Как виждате в този контекст и италианската литература?
– Историческата, културната, обществената обстановка е съвсем различна... Следователно и литературата, която се развива в друг контекст и отговаря на други изисквания. Но трябва да призная, малко ми е сложно да отговоря. Съвремието и Възраждането са съвсем различни епохи, 200 години ни разделят от времето на Софроний. Едва ли те могат да се изчерпят с един отговор: по-скоро екип от историци, литературоведи, икономисти и (защо не?) изследователи на природните науки биха могли да се съберат да напишат книга, в която съпоставят възрожденската епоха със съвременната. Дори не знам дали такъв опит вече е направен. Аз лично не знам какви са перспективите на такава работа, защото нашата епоха не произхожда пряко от Възраждането, има дълбоки следи от два века междувременно, освен от началото на новия век. (Споменах природните науки, защото на една конференция на тема „Софроний Врачански – книжовник и политик от новото време”, състояла се на 24 ноември 2011, в която взех участие, гл.ас. Димитър Димитров, дендролог от Института за гората към БАН – съдейки по пръстените на дърветата, говори за климатичните условия на онова време.) Как обществените обстоятелства въздействат върху литературата, също е трудно да се каже с две думи; за това се пише научен труд. За да може отговорът да е пълноценен, трябва да се разгледат възможно най-подробно и задълбочено дадени ситуации в дадени обстановки, в дадени периоди. Дали италианският литературен свят е повлиян от съвременни събития? Да, вече излизат и се продават книги, които говорят за падането на Берлускони... Или книгите на Роберто Савиано, един от най-известните писатели, който разказва за Камората.
Превъплъщение в литература на текущите събития... Значи на хората не им стига да прочетат за актуалното във вестника или да го видят по телевизията, а търсят и друг поглед? По-задълбочен, по-пространен, по-открояващ механизмите на парите и властта?
– Може и така да се каже... Но зависи от книгите и от авторите: те обикновено дават възможност на хората да се запознаят с други аспекти извън онова, което е официално известно, или авторите изказват чрез иронията личната си гледна точка. Например през септември 2011 (преди падането на Берлускони) бе издадена книгата на Джузепе Белвисо „Всичко, което Берлускони направи за 20 години в политиката”. Тя се състои от около 53 бели листа, съвсем празни. Споменах Савиано: той написа романа „Гомора” (на български „Гомор“, изд.„Ера“, превод Таня Кольовска), в който описва подробно дейността на камористите, отношението им към хората... И затова оттогава живее под постоянна заплаха за атентат (освен това беше публично обидил някои главатари), движи се само с бодигардове и т.н.
„Мисия Лондон” е също актуална книга – по истински събития, осмиваща политическата несъстоятелност на хората, добрали се до властта. Тя обаче – за разлика от „Гомора”, е повече иронична и подигравателна, отколкото разобличаваща и гневна. Кое изобличава повече пошлостта на днешния ден –- гневът или смехът?
– Според личното ми мнение има повече причини да се гневим, отколкото да се смеем. Но естествено, не бива да се наслаждаваме на самия гняв, да се задоволяваме с него и да не ни интересува какво точно се случва около нас; да ни стига това, че имаме претекст да се оплакваме. Самият смях също не стига и освен това трябва да се подразбира, че зад него се крие критика. Трябва да е по няка-къв начин ясно, щом не всички читатели са толкова остроумни. Иначе ще се смеят на забавното четене, но произведенията ще изгубят функциите, за които става дума. А по повод гнева ми се ще да спомена книгата на Стефан Хесел „Възмутете се!” („Колибри”, превод Георги Ангелов).
Не ви ли липсваше гневът на Хесел в книгата на Алек Попов? Не й ли липсва на българската литература точно гняв?
– Да, доколкото знам, в нея ироничният елемент преобладава.
А беше ли ви трудно да предадете ироничния сленг на „Мисия Лондон”? Впрочем това не е мой въпрос, а на самия Алек Попов.
– Не, не ми беше особено трудно да преведа книгата на Алек: някои думи ги познавах, други се разбираха от контекста, пък и за всеки случай винаги съм държал постоянна връзка с него и съм се обръщал с въпрос, когато нещо не ми беше ясно.
След като превеждате така добре и с удоволствие, да очакваме ли още някой български автор да се появи на италиански благодарение на вас?
– Не зная, не мога да кажа, зависи от разни обстоятелства, които в момента не ми е дадено да предвиждам.